По следите на Хобит в Нова Зеландия

от Вилислав

В една дупка в земята живееше хобит. Това обаче не беше някаква неприветлива, мръсна и усойна дупка, пълна с отдавна умрели червеи и мирис на влага; не беше и някоя суха, песъчлива и празна дупка, в която няма нито на какво да седнеш, нито какво да хапнеш. Не — това беше дупка на хобит, а дупката на един хобит означава удобство.  
Глава Първа от „Хобит“

Сгушена в идилична и спокойна местност, в огромна овцеферма близо до градчето Матамата, се намира снимачната площадка на световноизвестния филм „Хобит“. Малкото градче, привлича стотици хиляди туристи годишно, идващи от близо и далеч да се насладят на приказно красивото селце Хобитон от романите на Толкин „Властелинът на пръстените“ и „Хобит“.

Известният кинорежисьор Сър Питър Джаксън е открива това кътче от Рая. През 1998 заедно с екипа си, Джаксън търси подходящи локации за снимките на „Властелинът на пръстените“, когато попадат на фермата на семейство Алекзандър (където днес се намира Хобитон). Джаксън веднага харесва мястото като отбелязва, че прилича на „парченце от старата Англия“. Не след дълго екипът му започва работа по изграждането на снимачната площадка и подготовката на терена за големия екран.

по склоновете на Хобитон

Истина е, че Хобитон е рай феновете на поредицата на Толкин, но е факт и че много от посетителите всъщност никога дори не са гледали някой от филмите, а просто искат да преживеят нещо различно, като се впуснат в едно приказно приключение. Ако и вие искате да се потопите в спокойствието и свободата на едно отдавна отминало време, то това място определено е за вас. Аз също не съм сред най-големите фенове на поредицата, въпреки че съм изгледал всичките филми много преди да ми се отвори възможност на посетя това чудато място, но със сигурност прекарах един невероятен ден, изпълнен с неповторими емоции и красиви гледки.

Предистория

Пристигнах в Окланд няколко дни преди това. Времето не беше най-подходящо за разходки, но пък с приятелите ми много искахме да посетим това място и някакъв си дъжд нямаше да ни попречи да го направим. Вечерта преди пътуването си резервирахме билети онлайн през официалния сайт на атракцията, но за съжаление не успяхме да намерим кола под наем толкова късно и го оставихме за сутринта.


Преди толкова мразех да ставам рано, но благодарение номадския ми начин на живот вече мога да заспя по всяко време на денонощието, както и да стана в часове, когато обикновено се прибирах от дискотека. Денят ни започна още на зазоряване. След като закусихме, и петимата отворихме Google и започнахме да търсим коли под наем в близост до хотела ни. За щастие имаше няколко отворени и се отправихме към това, което изглеждаше най-надеждно. Не знам кой тръгва да пътува без шофьорска книжка, но от петима ни само аз се оказах с такава.

Влязохме в офиса, избрахме кола и в момента, в който трябваше да платим и дадох книжката си, за да оправят документите, всъщност се оказа че не може да наемем кола, защото шофьорските книжки трябва да са изцяло на английски. Не можех да повярвам, защото до сега бях наемал кола на доста места и то без никакви драми. Опитахме се да убедим момичето от офиса, дори пробвахме да я подкупим, но уви… не стана. Както и да е! Наоколо имаше още няколко офиса и се отправихме към следващия. Познайте какво? В нито едно от местата за отдаване на коли под наем не искаха да приемат шофьорската ми книжка. Искаха да направя превод, което щеше да отнеме няколко часа и щяхме да изпуснем резервацията си. Все пак Матамата беше на близо 3 часа от Окланд, а искахме да посетим и други места. Останахме разочаровани.

Вече почти изгубили надежда, тръгнахме към автогарата, за да видим дали няма някакви автобуси до там. В далечината, малко преди да завием към централната автогара, видях друг Rent a car и казахме на шофьора на таксито да отбие в страни. Слязохме и се затичахме към мястото. Нека ви напомня, че валеше и дъждът се усилваше все повече. Но разбира се, нищо не можеше да ни сломи – нито природните стихии, нито новозеландското законодателство. И петимата връхлетяхме право в офиса, целите мокри, заливащи се от смях. Посрещна ни много приятен индиец на име Радж. Докато останалите момчета избираха кола, аз започнах да си говоря с Радж и да го разпитвам от къде е и от колко време живее в Окланд. Подадох му шофьорската си книжка и продължавах да си говоря с него, с едничката цел да го забаламосам и да не забележи, че шофьорската ми книжка е почти само на български. Може би само имената и националността ми бяха на английски. Колкото и невероятно да ви се струва, а и на нас също, номерът мина. Радж изобщо не се усети, а може би и не беше толкова наясно с местните закони, но факт е, че десет минути по-късно вече бяхме в колата и се отправихме към изхода на града. Не мисля, че е нужно да подчертавам колко добри комуникативни способности имам и колко бързо се сближавам с хората.

Пътуването

В Нова Зеландия движението е обърнато, по същия начин както във Великобритания и Австралия, и ако трябва да бъда честен, беше страшно объркващо за мен. След като излязохме от града и вече шофирахме по магистралата от близо час и след няколко на косъм избегнати инциденти от моя страна, реших че е по-добра идея друг да шофира и връчих ключовете на едно от момчетата – Луиз. Бразилецът с удоволствие зае шофьорското място и запали колата. Вече се чувствах по-спокоен и можех да се насладя на красивите гледки, покрай които минавахме. Не знам, дали споменах, но Нова Зеландия е една от най-красивите и зелени страни, в които съм бил. Толкова чисто и поддържано, а въздухът навсякъде мирише толкова различно – неописуемо е. Имаш чувството, че си на зелено поле, покрито с роса и в радиус от стотици километри няма нищо друго, освен теб и природата.

из склоновете на Нова Зеландия

Нямам представа колко време бях спал, явно дъждът ме беше унесъл. Събудих се, когато колата спря на първата спирка от нашата импровизирана екскурзия – пещерата на светулките в Уайтомо (Glow Worm Cave). Съвсем откровено, не съм фен на пещерите. Бил съм в най-различни пещери в България и чужбина, виждал съм какви ли не образувания – сталактити, сталагмити и всички подобни, но Ви (едно от момчетата, с които пътувахме), ни убеди, че задължително трябва да отидем там, било много красиво и по път. След като влязохме вътре, ни посрещна местен екскурзовод, потомък на древните аборигени, живели тук много преди „новооткривателите“ да колонизират острова.

Пещерата беше огромна и започнахме да слизаме все по-надолу и надолу, докато не настана абсолютно пълен мрак. Пред нас в тъмнината се виждаше подземно езеро, което в мрака изглеждаше черно и зловещо. Чакаше ни малка лодка, а екскурзовода ни подкани да седнем в нея. Качихме се, а аз продължавах да се оглеждам в очакване някой прилеп да изскочи от някъде, или пък някое животно от водата. Той се качи и бавно загреба към още по-тъмното гърло на пещерата. Разказа ни, че пещерата била открита първо от местното коренно населени преди стотици години и че някога тук било светилище за тях. Отведе ни до място, наречено „Катедралата“, където тавана на пещерата приличаше на купол и акустиката беше невероятна. Започна да пее традиционна маори песен, която научил от дядо си. Беше невероятно, дори сега настръхвам като се сетя. Но най-красивото и незабравимо, беше покритият таван и стени на пещерата със малки сини светлинки. Сякаш лежиш под небето и го гледаш цялото покрито със сини звезди. Всъщност, това бяха ларви на светулки, които трябваше да се излюпят. От там идва и името на пещерата. Вътрешността ѝ се оказва подходяща за ларвите, заради топлите и влажни условия, които са естествено създадени. Оказа се, че в Нова Зеландия, не само Хобитон може да те пренесе в друг свят.

Glow Worm Cave

Излязохме от пещерата и видяхме, че дъждът беше спрял. О, чудо! Не си представях да газя из калта в овцефермата на семейство Алекзандър, държейки чадър, а междувременно и да се опитвам да се насладя на Хобитон. Луиз настъпи газта, за да стигнем до Матамата преди да завали отново, а и закъснявахме. Оставаше близо час до резервацията ни – точно в 17 ч.

Вече бяхме съвсем близо, може би на петнайсетина минути от крайната ни дестинация. Погледнах към таблото на колата и видях, че Луиз кара със 160 при ограничение 100. В момента, в който му казах, намали защото ще ни спрат, зад нас вече караше патрулка с пуснати сирени. Петимата се спогледахме и осъзнахме колко много сме загазили. Шофьор без книжка, с превишена скорост и в чужда държава – прекрасно!  „Какво правим сега?“ – попита ме Луиз. „Даваш моята книжка, мълчиш и се усмихваш“ – казах аз набутвайки документите в ръката му (надали бих могъл да измисля нещо по-глупаво).


Отбихме в страни от пътя, а полицейската кола спря зад нас. Обля ме студена пот. Полицаят дойде до вратата, а ни смъкнахме стъклото. Беше като във филм.

  • Здравейте, момчета! – каза той и въздъхна като ни видя изплашените физиономии.
  • Здравейте! – отвърнахме му е се усмихнахме идиотски в опит да се прикрием.
  • Документите, моля! – каза полицаят, а Луиз подаде шофьорската ми книжка – Знаете ли какво е ограничението? – попита той, докато се опитваше да разчете книжката.
  • Знаем, но много бързаме, защото ще си изпуснем резервацията за Хобитон – обади се едно от момчетата отзад, а полицаят ни изгледа изпитателно.
  • Туристи, а? Откъде е тази книжка?
  • Б-Б-Босна – отговори несигурно Луиз, а в същия момент аз казах „Балгария!“

Полицаят ни огледа, погледна и книжката отново, след което погледна и двама ни отново:

  • Чакайте малко! Това не си ли ти на снимката? (не мога да повярвам, че му отне толкова време да забележи, имайки предвид, че между мен и Луиз няма абсолютно никаква прилика, ама въобще даже!)

Нямаше как да продължим да лъжем и признахме. Казахме, че по пътя ми е прилошало и съм дал на Луиз да кара до Хобитон, а неговата книжка е останала в хотела. Дадох всичко от себе си да изглежда максимално достоверно, използвайки и актьорските си способности.

  • Шофьорът да дойде с мен в патрулката! – отвърна полицаят, а Луиз слезе от колата и го последва.

Какви ли не неща не започнаха да минават през ума ни, докато го чакахме да се върне. От 24-часов престой в ареста, през съд, до екстрадиция. Колкото беше страшно и знаехме, че сме загазили, толкова и беше комично. Луиз се върна след няколко минути, държейки лист. Обясни ни, че ще се разминем само с глоба от 80 долара (което в случая е нищо), и че аз трябва да карам до Хобитон. И петимата избухнахме в смях и си разменихме местата.

входът на селцето Хобитон

Когато пристигнахме, вече бяхме изпуснали резервацията си, но обяснихме какво се е случило и ни пуснаха със следващата група. На всеки трийсет минути от касата за билети тръгва автобус с екскурзовод, който ви разхожда из снимачната площадка. Няма как да обикаляте сами из огромната ферма. Седнахме в автобуса и се отпуснахме, бяхме стигнали крайната си точка и се надявахме да сме приключили с приключенията за днес.

Пристигнахме на снимачната площадка. Беше като приказка. Цели 44 малки къщички, разположени по хълмовете на местността, а в далечината се намираше малко езеро и кръчмата „Зеленият дракон“, също част от филма, където реално може да седнете и да изпиете една безалкохолна джинджифилова бира. Всяка от 44-те къщи в селцето, носи своята характерност. Невероятно е как всички са изпипани до най-малкия детайл и нищо не липсва. Има малка пекарна, магазинче за сирене, а на много места и простири покрити с дрехи на малките хобити. Цялото преживяване трае окол 2 часа и приключва в „Зеления дракон“.

В 19:30 вече бяхме на паркинга, където оставихме колата. Натиснах дистанционното, за да я отключа, но вратата не се отвори. Реших, че дистанционното няма батерии и отключих, използвайки ключа. В момента, в който се опитах да запаля, се оказа че колата няма ток – таблото показваше, че акумулатора е паднал. Какъв по-прекрасен завършек на деня от това! Бяхме оставили фаровете включени повече от два часа. За щастие бързо намерихме кой да ни даде ток и потеглихме обратно към Окланд. По пътя обратно имахме още куп смешни ситуации, които ще ви спестя, но важното е че малко преди полунощ стигнахме живи и здрави, а колата без драскотина. Успях да карам в лявото платно в продължение на три часа без да блъсна някого. Наистина се гордея със себе си! Беше един невероятен ден, изпълнен с много смях и забавни ситуации, които направиха пътуването ни паметно. Но по-важното е, че успяхме да се пренесем в един съвсем различен и приказен свят. Заради такива моменти си струва да живееш и да преоткриваш света, далеч от зоната си на комфорт.

1 коментар
2

Още интересни неща за вас

1 коментар

AffiliateLabz 20.02.2020 - 9:01

Great content! Super high-quality! Keep it up! 🙂

Отговори

Коментирай