Животът, това е най-невероятното и вълнуващо приключение, което ще ни се случи някога. Това е дестинацията на всеки един от нас, от точка А до точка Б, но пътят който извървяваме е различен и зависещ единствено от изборите, които ежедневно правим. За едни пътят е лек, за други пък е осеян с много препятствия и трудности. На едни пътуването им харесва, на други им идва да си откопчаят колана и да скочат от колата в движение, защото са се отклонили доста от посоката. Истината е, че в това свое индивидуално пътуване, дори да се отклониш или пък съвсем да изгубиш посоката, не губиш, а печелиш от уроците, които ще научиш търсейки правилния път. Дори много често, мислейки че търсиш “правилния” път, осъзнаваш че всъщност пътят ти е съвсем друг в коренно различна посока, от тази която до вчера си следвал. И все пак си научил урока си – израснал си и си прозрял.
За добро или лошо, днес живеем в една изгубена епоха, изгубени сме и ние самите. Лутаме се, водени от глада си за пари и власт, и пропускаме малките неща в живота, които всъщност са и най-необикновените. Отлагаме щастието си за утре, запълвайки емоционалните си дупки с лъскави дрънкулки.
Хората са се превърнали в егоистични материалисти без капка мозък и чувства. Страх ни е да не си надраскаме скъпия телефон, а не се замисляме, че ежедневно драскаме чуждите души.
Стана срамно да изкарваш парите си с честен труд, да обичаш истински и чисто без да очакваш нещо в замяна, да бъдеш откровен и верен към човека до теб. Срамно е да си беден, но не е срамно, че в сърцата ви няма обич, а главите ви са празни. Вече не е модерно да си достоен? Жалко!
Не знам, може би настъпи един такъв преломен момент в живота ми, или преминах през някакъв процес на емоционално осъзнаване, но си казах “Стига!”. За скромната си възраст съм сигурен в едно – животът е твърде кратък, за да живеем в рамките, в които ни поставя заобикалящото ни общество. Осъзнах, че съм се отдалечил твърде много от това, което някога исках. Няма нищо по-мъчително от това да си там, където не принадлежиш, а времето лети и часовникът тиктака. Спри за момент монотонното си ежедневие, седни и помисли “Това ли е животът, който искаш?”. Запитай се къде се виждаше преди 10 години, къде стигна и къде искаш да отидеш.
За мен не беше трудно решение, може би заради номадската ми натура и невъзможността ми да се задържам дълго време на едно място. Просто си събрах багажа за час, хванах си куфара и се качих на таксито към Терминал 2. Да живее демокрацията! Поне имаме възможност да си купим еднопосочен билет и да търсим себе си някъде другаде, някога за хората дори столицата е била блян. Не искам да чакам утре, искам сега. Времето никого не чака. Радвам се, че ще отворя нова страница от живота си – бяла и празна. Готов съм да науча нови уроци. Неизвестността не буди дори малко страх у мен, напротив! Чувствам се гражданин на света и съм готов да покоря и най-далечния хоризонт.
2 коментара
Сайтът Рязан номад ли ще се казва вече 😀
Много добре казано! Пожелавам Ви късмет и попътен вятър, Вилислав