На около седем километра северно от Велико Търново, в подножието на отвесен внушителен скален венец, се намира Преображенският манастир – най-големият около Търново и 4-ти по големина в страната. Сгушен в горите край старата столица, манастирът гордо пази безценните фрески на Захари Зограф, както и своята почти хилядолетна история. Всъщност, имайки предвид, че съм от Търново и съм ходил не веднъж в Преображенския манастир, преди да реша да напиша този блог не знаех почти нищо за него, освен историята със откъсналите се скали, за която ще ви разкажа след малко.
Решихме да се разходим по една от екопътеките, тръгваща от търновския квартал „Картала“ и излизаща точно пред манастирските стени. За екопътеката няма да ви разказвам, защото това е нещо, което трябва да се види и няма как да се опише – страшна красота и чист въздух, да не говорим, че нямаше и жив човек, защото отидохме през седмицата. Именно защото беше делничен ден, в манастира също нямаше почти никой и успяхме да се насладим на царящите спокойствие и тишина. Разбира се, успях да се възползвам от това, че няма хора и си направих куп снимки абсолютно необезпокояван от нищо и никого. Бих казал, че извадихме късмет, защото попаднахме на игумена на манастира – отец Георги, който беше изключително гостоприемен, добронамерен и търпелив към нас, защото го обсипах с куп въпроси. Може би, защото видя искрения ни интерес към историята на обителта, той сам предложи да ни разведе из манастира и да ни разкаже повече.
История на манастира
В интерес на истината, преди да започна да пиша този блог, направих кратко проучване в интернет за историята на манастира и много неща се оказа грешни или по-скоро неточни, спрямо реалните исторически факти. На много места прочетох, че манастирът съществувал на половин километър южно от днешното си местонахождение, бил разрушен и след близо два века построен на сегашното си място. Отец Георги сподели с нас, че манастира съществува на сегашното си място от самото си построяване и че това е доказано исторически, както и че има много запазени документи потвърждаващи този факт.
Преображенският манастир е бил построен в края на 11-ти век като метох на манастира Ватопед в Атон. В периода 1358-1360, по време на управлението на цар Иван Александър, манастирът става част от българските манастири. Макар и вече български, манастира запазва атонските традиции и до днес, близо 900 години. Това е наистина впечатляващо.
От 1360 г., според запазените документи, манастирът е бил престрояван два пъти заради терена, на който е построен. Изключение прави главната църква „Преображение Господне“, за която някои историци твърдят, че е построена пред 19ти век. Според отец Георги и запазените документи, църквата е в сегашния си вид от самото основаване на манастирската обител. В интерес на истината, той ни показа и разкритите от археолозите три пласта мазилки, което доказва, че църквата е много по-стара, отколкото реално се смята. Последното изографисване е от известния Захари Зограф през 1849 г. А най-новата постройка в манастира е камбанарията, построена от друг известен майстор от Възраждането – майстор Колю Фичето. В същия този период манастирът е престроен и придобива още по-внушителен вид.
В по-новата си история, след Освобождението манастирът става Царски. Княз Александър Батенберг, а по-късно и цар Фердинанд често отсядат в манастира, където дори извън манастирските стени е построено специално гостно крило със спални за царското семейство и техните гости, както и стая за аудиенция. По време на режима след 44-та година, новото крило е разрушено, много книги и документи изгорени, а ценностите на манастира разграбени. Според отец Георги, който е слушал разкази на по-старите монаси, годините на Комунизма са били по-страшни за манастира, от периода на Турското робство.
Колелото на живота
В Преображенският манастир се намира един от най-големите шедьоври на Възрожденската епоха – „Колелото на живота“. Съмнявам се, ако някой от вас е посещавал манастира някога, да е пропуснал забележителния стенопис. Всъщност „Колелото на живота“ е пълно със символика и неслучайно е изрисувано на южната страна на църквата „Преображение Господне“, за да може отивайки към главния вход на църквата всеки да види стенописа, да се спре и да свери себе си по колелото. От завършването на този шедьовър на Захари Зограф са минали близо 170 години, но ви уверявам, че в колкото и различно време да са живели предците ни тогава, хората са имали същите пороци и залитания, както и днес. Още тогава хората са ламтели за материалното и са пренебрегвали духовното и възвишеното, за това и монасите възлагат на Захари Зограф тази задача, да им даде урок чрез своя стенопис, който е останал за поколения напред.
„Колелото на живота“ се състои от два концентрични кръга, показващи два начина човек да изживее живота си. Във външния кръг е изобразен стремежът към материални богатства – в средата на живота човекът, тръгнал по този път, е на върха на „щастието“ си и е изобразен със скиптър и кесия с пари, но след това колелото бързо се завърта и човекът (обрисуван вече като старец, измъчван от болести) разбира, че всичко това е било напразно, защото след смъртта му няма да има и помен от тези стремежи. Във вътрешния кръг е представен пътят на духовното развитие – с тези блага човек е щастлив дори в края на завъртането на колелото, защото животът му не е бил безсмислен – плодовете от труда му остават и след като колелото направи пълен кръг.
В средата на стенописа е изобразена красива млада жена, в разкошни за времето си дрехи, която държи чашата на удоволствията, като символ на самия живот. Казват, че това е Християния – съпруга на брата на захари Зограф, в която художникът бил тайно влюбен. Изповядвайки се, той споделил: „още оттогава я обичах, отче, така я обичах, че в детинската своя любов си казвах сред лято: ако тя поиска сняг, ще се изкача нагоре в планината, под върха Мусала ще стигна и в шепите си сняг ще донеса. И посред зима си казвах: ако тя ми поиска теменуги, ще избягам, ще ида в долна земя, там, където настъпва вече пролетта, и с китка теменуги ще се върна при нея, за да узнае колко много я обичам. Но тя не ми поиска нито сняг, нито теменуги…“
Чудо или просто случайност
Друга забележителност на манастира са двата огромни скални къса в двора до църквата, за които ви споменах по-рано. Това, както и „Колелото на живота“, са неща които ако посетите Преображенския манастир няма как да не забележите. На 6ти юли 1991 г. от западната част на склона се свлича огромна земна маса към манастира, в следствие на продължилите няколко дни проливни дъждове. Един огромен скален къс се удря в камбанарията зад църквата и се разцепва на две, като двете парчета от скалата се разделят и падат от двете страни на църквата. Едно от парчетата е буквално на метър от стената на главната църква. Трябва да бъдем благодарни, че църквата е останала непокътната след това събитие, защото би било жалко да изгубим такъв архитектурен паметник, а и вероятно от стенописите на Захари Зограф нямаше да остане нищо. След свличането на скалите, от манастирския комплекс се е запазила само 1/3. Доста постройки биват разрушени и загубени безвъзвратно. За щастие е нямало жертви. Днес, почти 30 години след тази трагедия, ако мога да нарека това събитие така, огромните скални късове стоят в обградили църквата като гигантски стражи и напомнят на посетителите, че чудеса има, стига да вярваш.
