Седемте Рилски Езера

от Вилислав

Всички класации сочат България за най-бедната и най-корумпираната държава в Европейски съюз, но е неуспорим факт, че страната ни също така е и една от най-зелените европейски държави. Една от най-старите на континента, с невероятна и вълнуваща история, впечатляващи традиции, и пленяващи дъха и ума природни гледки.

Вече близо три месеца живея в Дубай, и когато някой ме попита “Кое най-много ти липсва от България?”, първият ми отговор винаги е “зеленината”. Без да преувеличавам, в момента живея буквално в пустинята и дори малкото зеленина тук е изкуствена. Липсват ми необятните планини, където всички намираме прохлада през лятото, както и Витоша, в чието подножиее живеех. Липсва ми връзката с природата.


До миналия септември никога не бях ходил до Рилските езера. Странно нали, имайки предвид колко популярна и комерсиална дестинация е в момента. Все се канех и все отлагах, докато не реших че е срамота да обикалям света, а да не съм бил на едно от най-красивите (поне за мен) места у нас. Има моменти, в които просто искаш да се откъснеш от света, да отидеш там, където няма обхват и да прекараш известно време в уединение със самия себе си. Не бих казал, че Рилските езера са идеалното място са усамотяване, но пък не съжалявам заради невероятната гледка, на която се насладихме, а и заради компанията, в която бях.

Всякакви хора можеш да видиш там – от запалени планинари, възрастни хора, които всяко лято ходят там, за да се заредят с чист въздух, семейства, опитващи се да запалят децата си по българския туризъм до момичета с токчета и селфи стикове. Но в край сметка целта е една – да се стигне до Езерния връх, откъдето се открива уникална гледка към всичките прословути седем рилски езера. Най-важното нещо е да сте там по-рано сутринта, за да избегнете тълпите.

Важно е да решите с лифт ли ще се изкачите до хижа Рилски езера или без. Ако пък сте повече хора и искате да си направите разходката по-забавна, можете да се качите на някой от джиповете, предлагащи транспорт до хижата горе. Ние използвахме лифта. Въпреки ранния час, в който пристигнахме, опашката беше огромна – чакахме поне час. Изненадващо за мен беше, че въпреки делничния, ден в който посетихме езерата, видях страшно много познати там.

Изкачването на горе с лифта беше приятно. Лифтът е открит и е двуместен. Понеже бяхме нечетен брой хора, някой от нас трябваше да седне с непознат. Реших аз да се жертвам, и без това обичам да си говоря с непознати и не ме това притесняваше изобщо. Зад нас имаше младо семейство и седнах с майката, а бащата беше с момченцето. За двайсетте минути, в които се придвижвахме към хижата с жената успяхме да си разкажем съкратените версии на животите си. Явно жената забеляза, че раницата ми е почти празна и ме попита „Екипирали ли сте се добре? Носите ли си якета, дъждобрани, чадъри?“. Стори ми се странен въпрос, имайки предвид че беше близо 30 градуса и я изгледах учудено, но ще се върна нова в края на разказа ми.

След като стигнахме до хижата, закусихме в ресторантчето и тръгнахме нагоре към върха. Изкачихме се по билото на Сухия Чал към Бъбрека. Беше стръмно, но не бих казал, че е трудно за изкачване. Разбира се, освен ако не сте с джапанки или токчета.  Беше пълно с хора, от далечината изглеждат като мравки движещи се в редица.

Стигнахме първо до Бъбрека и Окото. За първи път виждах планински езера, водата беше бисерно чиста. А около Окото, въпреки че все още беше лято, имаше и остатъци от лед. След това се отправихме към Езерния връх, там вече си беше стръмно и имаше доста хора, които се отказваха и се връщаха надолу. Ние разбира се продължихме, защото в крайна сметка за това бяхме дошли. След кратка борба със себе си и с гравитацията, успяхме да стигнем върха. Без думи! Така се почувствах. Гледката е неземна, в краката си виждаш всичките седем езера и зелената Рила. Момент на душевен оргазъм. Просто седнахме и се взирахме в далечината.

гледка от Езерния връх към езерата

Интересната част от разходката ни, обаче започна след слизането ни обратно в подножието на хълма. Заобиколихме по друга пътека и решихме да се върнем по пътя, минаващ през долината с езерата. Нямаше и 10 минути след като тръгнахме и над нас небето за секунди стана черно. Започна да се святка, а ние ускорихме крачката с надежда да открием заслон в случай че завали. Нямаше абсолютно никой друг по пътеката и за момент решихме, че сме объркали пътя, но беше късно да се връщаме. За почна да вали, а ние започнахме да бягаме, за да стигнем по-бързо до хижата. Вече я виждахме в далечината, но твърде късно. Дъжда се усили и вече целите бяхме мокри. Обувките ни затъваха в калта. Сега думите на жената от сутринта, за дъждобраните, придобиха смисъл.

езерото Близнака

Когато стигнахме до хижата, вече бяхме подгизнали. Сякаш току що бяхме изплували от някое от езерата. Мокри, кални и треперещи. Нямахме дори якета. Изпихме по един чай в хижата и се наредихме на опашката за лифта. Този път беше по-дълга, чакахме около два часа и бяхме сред последните на опашката. Най-после дойде и нашият ред. Качихме се и се отправихме надолу към паркинга. Почти по средата на пътуването ни обаче, отново започна да вали, а минута след това и токът спря. За нас обаче беше смешно, защото и да искахме нямаше накъде да бягаме – висяхме на 20 метра над земята. За щастие аварията беше кратка – след 15тина минути лифта отново тръгна.

За да избегнем вероятността да премръзнем, решихме да пренощуваме в Сапарева баня, на няколко километра от лифта. Още по пътя намерихме свободна къща за гости и се обадихме да я запазим. Така завърши планинското ни приключение в Рила.

0 коментар
2

Още интересни неща за вас

Коментирай