„Във глуха планинска долина стояла
във стари години обител света,
кандилце блещяло, молитва се пяла
във черквица бедна, далеч от света.“
България е благословена с изумително красиви кътчета, останали като стари избелели черно-бели снимки в стар, подвързан албум със спомени от една отдавна отминала епоха. Едно от най-живописните места в страната е Черепишкия манастир „Успение Богородично“, обграден от красива зеленина, величествени скали и водите на река Искър. Намира се само на 85 км от София и е перфектен вариант за еднодневна разходка от столицата. Сгушен е край дефилето на река Искър и изобилства от красиви, спиращи дъха гледки.
Началото на Април е и времето вече е чудесно, а природата започна да се пробужда и да се раззеленява. Решихме да се разходим уикенда някъде наблизо около София и тъй като отдавна си го бях набелязал, се спряхме именно на Черепишкия манастир. Не съм имал шанса да посетя Врачанския Балкан до сега, така че сметнах че ще бъде доста приятна разходка.
Как да стигнем до там?
Черепишкия манастир се намира в Искърското дефиле, на 85 км от София и на 13 км от Мездра. Пред портите на манастира има малък паркинг. Имате три варианта да стигнете до там:
Вариант 1: С автомобил от София към Мездра през живописното Искърско дефиле. След село Зверино се отбива вляво от пътя и се стига директно до манастира.
Вариант 2: С автомобил от София към Мездра през Ботевград се отбива към Ребърково, оттам към Лютиброд. Пътят минава под няколко тунела и при табелата за манастира се отбива вдясно. Поемате по тесен асфалтов път и ще се озовете точно пред портите на манастира. Това е вариантът, който избрахме и ние. Решихме, че по магистралата ще бъде доста по-удобно, а и пътя е с около 30 минути по-кратък.
Вариант 3: С влак по направлението София-Мездра, но тъй като не всички влакове спират на гара Черепиш, изрично трябва да попитате, за да не подминете манастира. Той се намира на пешеходно разстояние на не повече от 20 минути.
История на манастира
Черепишкият манастир е основан по времето на Второто българско царство при управлението на цар Иван Шишман. Според местните предания, в края на XIV в. българските войски храбро бранили древния Коритенград от турските нашественици. След битката цялата околност била осеяна с белеещите се кости на загиналите войници, откъдето се смята, че идва и името на манастира.
През периода на Османското робство манастирът е опожаряван и ограбван многократно. Възстановен е през XVII в. от видния български иконописец и книжовник Пимен Зографски, когато е построена и сегашната черква на манастира. Църквата на манастира е запазила вида си от 1612 г. Целият манастирски комплекс изглежда е недокоснат от времето. Плащеницата в църквата е извезана още преди Освобождението – през 1844 г.
През Възраждането Черепишкият манастир се превръща в просветно и културно средище. Създадено е килийно училище и са писани и преписвани книги, жития и евангелия, като някои от тях са запазени и до днес – „Черпишкото евангелие“ от XVI в., подвързано със златни корици и украсено с библейски сцени, както и „Данаиловото евангелие“, преписано през 1616 г. от монаха Данаил и съхранявано сега във врачанската църква „Св. Никола“.
През 1798-1799 г. в Черепишкия манастир намира убежище св. Софроний Врачански. Тук е основан и Лютибродския революционен комитет от игумена на манастира Епифаний. В периода 1872 – 1876 г. манастира е посещаван от членове на Врачанския революционен комитет и представители на БРЦК. В близост до Черепишкия манастир се намира местността Рашов дол, където се развива последното сражение на част от Ботевата чета, предвождана от Георги Апостолов. На видно и високо място в двора на манастира се издига параклис-костница, където се пазят останките на част от Ботевите четници, загинали в битката в Рашов дол.
Тук се съхранява и сабята на Христо Ботев. След смъртта му тя е взета и пренесена от Петър Македончето в манастирската обител. Монахът Герасим я скрил в Рашидовата стая. По късно през 1910 г. писмени сведения дава някогашният манастирски слуга Нено Нецов. Според неговите думи, само сабята е истинска. Ножницата вероятно е подменена незнайно как и защо.
Знаменитият географ, пътешественик, художник и разузнавач Феликс Каниц (1829-1904) също бил пленен от красотата на Стара планина край гара Черепиш. Той описал в трудовете си целия район и го изрисувал в три гравюри. Определя манастира като „най-красивото място на света“.
В църквата са и мощите на светите братя безсребърници Дамян и Козма. Те са двама братя от Мала Азия, които като малки, подкрепяни от майка си, се отдали на християнската вяра и се посветили в изучаването на целебните свойства на билките. Станали лечители. Заради приличието и благочестието им били надарени от Господ да „лекуват хора и животни“. Всичко това те правили без да искат пари и затова хората ги нарекли „безсребърници и чудотворци“. Много от вярващите християни опират челата си на ковчежето с мощите на лечителите и се молят за здраве и изцеление от болестите.
Рашидовата къща
В двора на манастира, малко след като подминете стълбите към костницата на Ботевите четници, ще видите Рашидовата къща. Легендата разказва, че дъщерята на управителя на Враца – Рашид бей, заболяла тежко. На младото момиче един ден ѝ се присънила Света Богородица, която я привикала в манастира, за да се излекува. Бащата удовлетворил желанието на дъщеря си и построил малка къщичка в процепа на скалите. Не след дълго бил повикан в манастира. Тръгнал бащата мислейки си, че с детето му се е случило най-лошото. С огромна изненада реагирал беят, когато видял дъщеря си жива и здрава. Обещал на монасите да подпомага манастира и удържал на думата си. А на мястото, на което дъщеря му приела християнската вяра, построил голяма и красива къща, позната и до днес като Рашидова къща.
Любимо място на български писатели
Прохладата на Врачанския Балкан и красивите гледки към Искърското дефиле ще се харесат не само на вас. Неслучайно в манастира има музеен кът, посветен на Иван Вазов – именно тук писателя се вдъхновил за редица свои произведения, сред които разказите „Дядо Йоцо гледа“ и „Една българка“. В този кът са изложени много от личните вещи на писателя, както и част от разказите му, за се смята, че са създадени тук. Но не Вазов открива за литературата това спокойно кътче, сгушено край водите на река Искър. Преди него Алеко Константинов пише за обителта в пътеписите си „В Българската Швейцария“ и „София-Мездра-Враца“, докато влакът лъкатуши покрай извивките на Искър. В манастирския двор от страната на реката минава „Алеята на Алеко“ с пейки, където можеш да поседнеш и да се отдадеш на размисъл с гледка към реката и величествените причудливи бели скали.
„А хубав е наистина; Боже, колко е хубав този пусти Черепишки манастир! Извивките на шумящия Искър, притиснат от едната си страна със зелени и разцъфтели лесисти хълмове, препълнени със славеи; от другата страна притиснат от надвиснали разноцветни и разноформени гигантски скали, изпъстрени с пещери, в които се гнездят манастирските стада; по каманаците и сипеите на тези прошарени със зеленина скали весело се катерят и се мятат и припкат акробатите-ярета и дразнят апетита на плавно летящите над скалите орли; към творчеството на природата виждаме вече и делото на човешката ръка: в самото сърце на тези грандиозни скали зее новата незасъхнала рана — тунелът, с красива подковообразна извивка, а сърдитият Искър е обезсилен с разкошния железен на каменни стълпове мост, — и взето всичко, със сгушения и на дъното кацнал манастир заедно, представлява такава омайна картина, за каквато не ви дава понятие ни една от по-лесните и достъпни за разходки около българската столица.“
Легенди за района около манастира
В крепостта „Калето“ и близката местност Коритененград (наречена така по името на старо селище на това място) се е водила последната голяма битка на цар Иван Шишман с турците. Легенди разказват, че след поражението жезълът, царската корона и съкровището на царя били скрити в една пещера. В подкрепа на твърдението тук съществува пещера, наречена Шишмановата, чийто под безброй пъти е прекопаван от иманярите, но имане не е открито. Иманярският ентусиазъм се подклажда и от разкази, че в друга пещера над манастира Ботев пък скрил архива, парите и знамето на четата си.
Друга история пък описва как двама от четниците на Ботев, бягайки от турците, се скрили в една пещера, която открили случайно. Тя била пълна със злато. Двамата закопали нейния вход, скрили го с чимове и храсти и после избягали във Влашко. След Освобождението се върнали, но нищо не успели да намерят.
Сензационен е и разказът на един от монасите в манастира, който преди двадесетина години се бил гмурнал във водите на Искър и попаднал в подводна пещера, пълна със злато. Всичките тези небивалици са ставали повод в печата многократно да „гръмват“ сензации от иманярския фолклор.